За ирландците и…

Харесвам ирландския народ – по характер много се доближават до нас, българите. Но една случка ми се е запечатала в съзнанието, която на място не ни се стори супер смешна, но после как се смяхмееее…

Обстановка: привечер, някъде през ноември (т.е. стъмва се рано и е мрачно), май не валеше (странно…), автобусна спирка.

Aaaaand action!

На спирката сме само ние с Роската и чакаме рейса да дойде всеки момент и да ни закара на топло вкъщи. Изведнъж се чува леко стържещ звук и се обръщаме да видим какво става. На няколко метра от нас един мъж в неугледни дрехи приближава, като мъкне нещо тежко след себе си. Дотътри се до нас и остави един… огромен клон! Като застана до нас и започна да се клатушка притеснително всичко ни стана ясно. Погледна ни с разфокусиран поглед и изфъфли нещо за това как да стигне до мястото Х. Ние като новоизпечени белфастци с гордост му обяснихме кой рейс да вземе и млъкнахме, очаквайки да видим какво ще стане. Попритиснахме се малко повече един до друг за да сме по-далече от него.

Човекът се поклатушка, помърмори и вдигна клона. Сърцето ми пропусна един удар – ами сега? Какво мисли да прави? Мъжът ни изненада като метна клона през оградата точно зад спирката с широка усмивка на уста и с думите: „Няма да ме пуснат с това в рейса, нали??”

Оказа се, че този понаквасен човек представлява нелоша извадка за това как хората тук прекарват повечето вечери – в пъба :)