Авто 0+
Това ще е дълго и лично. Незнам защо, но изведнъж реших да напиша какво си спомням за мен до сега. Някои събития може да не са в хронологичен ред и ще се старая да не споменавам имена, където може. Може би(вероятно) ще се връщам и ще редактирам някои от постовете. Така че, няма конкретна последователност. Инджой...
И така.. Ето ни тук 40 и малко години по-късно. Белфастово, Северна Ирландия, на път да излезнем от ЕС. 2 деца, "кариера" и т.н.
От къде тръгнахме и как се озовахме тук ... ами всичко започва (явно) през Януари 1978. Студена зима... Нищо не си спомням. Предполагам най-ранният ми спомен е от яслата в Изток, на улица Латинка, с пластмасов телефон (играчка, по-точно само горната половина от играчката) на лицето и бесен вик "АЗ СЪМ ХРИСТО БОТЕЕЕЕВ!". Явно съм бил болновато дете, защото нямам много спомени от яслата.
За сметка на това имам мъгливи спомени от баба и дядо. Помня че ми мажеха гърлото с една жълта гадост и с една зелена гадост. Баба, за съжаление ми е мнго мъглива. Спомням си я повече като усещане от колкото като образ. Спомням си, че правеше "червена супа" и грис. Помня, че с дядо ни водеха на Велинград, но от там само си спомням една поляна. Помня, че баба имаше шарени рокли.
Когато бях при Баба и Дядо, имаше моменти в които беше толкова тихо, че чак ми пищяха ушите. Мисля, че тогава за пръв път осъзнах, че когато облаците минават пред слънцето, става по-тъмно. Странни неща си спомням. Баба и дядо ни водеха в Русе при техни роднини, където отсядахме за известно време. Помня, че отнемаше цяла вечност да стигнем до Русе с влака. В Русе имаше прясно сирене и ядки от кайсии. И Дунава. Също така имаше и сладко от череши, което си беше сладка смърт. Сервираха го в малка чинийка, по една чаена лъжичка. сипваха го много, много внимателно.
Помня, че блокът на баба и дядо беше син, но едно лято(един сезон) го боядисаха "жълт", което по-скоро беше оранжево, но не съвсем. Същия цвят си е и сега.
Една зима имаше много сняг и по булевард "Ленин" минаваха снегорини и хвърляха сняг толкова на високо, че някой спомена, че чак удряло по прозорците. Надали, защото бяхме на 4тия етаж.
Помня как ходехме до 10-ти блок, 14-ти блок и "Зелен Синур" на пазар, преди да отворят "Супера" на Плиска.
За сметка на това нямам никакъв спомен как съм се метнал в езерото в парка и как дядо е скачал да ме спасява. Имам бегъл спомен от това как тичам из апартамента с наведена глава и разперени ръце. Не просто тичах, аз летях, бях истински самолет иииииииуууууу РАДИАТОР! Бяло петно.
Помня оранжевата линийка пот "бубтеката" и миризмата на шкаф, пълен с хартия.
Как дядо ми оправяше обувките и как ме водеха до магазина за дрехи за да ми купят летни панталонки. Помня, как се заливах от смях цял ден, защото вместо "цифри" казах "цивки".
Татето постоянно човъркаше Жигулата. сложи радио-касетофон(имаше любима жълта касетка BASF), газова уредба и аларма. Даже се палеше с копче, а не с ключ. Всяка събота и неделя мъжете от блока бяха долу и ту сменяха гуми ту си помагаха взаимно да оправят кой, каквато кола имаше.
По това време в Дружба имахме изглед от блока чак до летиштето. Голямата атракция за мен тогава беше "биджиджийската кола", която беше голяма и оранжева. От онези старите за кръглите кофи за боклук. Беше като Нова Година (Тогава нямахме Коледа или поне аз не знаех) Колата се появяваше из зад ъгъла, минаваше покрай нашия блок и после изчезваше зад другия ъгъл. Няколко минути по-късно се виждаше по-далеч. Чудо! Дядо ме водеше до летището да гледаме самолетите. Помня, че тогава имахме много гости и ние ходехме много на гости. "Детската стая" беше спалнята на стандартната "панелка" , където спяхме всички заедно. През деня, леглото на нашите се сгъваше и освобождаваше доста място за игра. Аз и сестра ми спяхме на двуетажно легло, което татето беше сглобил от винкели шперплат и много въображене. Леглото имаше и чекмеджета отдолу, където си държахме играчките.
Аз имах едно пеещо пиле, което висеше над мойто легло (долния етаж) и всяка вечер преди лягане дърпах въженцето и пилето ми пееше за лека нощ. Мама и татето имаха зелена нощна лампа, а аз се събуждах през нощта да искам вода. Имах си собствена синя, пластмасова чаша, която обожавах.
Татето правеше всякакви неща през уикенда. Оправяше колата, строеше антени и записваше как със сетра ми рецитираме стихотворения. Понякога успяваше да хване "Сръбската". Тогава гледахме "Църтани филми" или анимационни, каквито нямаше в България. Също така татето беше пригодил акумулатор от кола и по някакъв начин, можехме да гледаме телевизия, когато спираше тока. Като казвам телевизия имам предвин онзи черно-бял апарат "Юность" с дървена облицовка и екран като аквариум за рибки. Не като на баба и дядо "София"-та. Техния телевизо си имаше крака!
Аз обикновено ставах първи сутрин. Явно съм досаждал на всички, защото ме научиха как да си пускам грамофона в радиото и да слушам приказки. Тошко Африкански, Ян Бибиян, Том Сойер и Хъкълбери Фин, Приказките на Пушкин...
Мама правеше или кюфтета с пюре или пиле с ориз. Аз не харесвах кюфтетата много, но пък на мама пилето с ориз и до сега ми е любимо. Понякога мама правеше и торти. Някой блатове дори успяваха да стигнат до окончателното си предназначение. Татето(пък и аз) много обичаме сладко и хич не прощаваме на сладките неща. Сиропиран блат за торта в хладилника? Ох котьо!
Докато татето си човъркаше неговите неща, аз обичах да му се ровя в инструментите или в "дудята" както им казвах. Имах си една любима отвертка - с жълта прозрачна дръжка. Един ден татето ми я взе от ръцете, защото му е трябвала и явно съм припаднал от възмущение. Това не си го спомням, но си спомням как бягах от татето, защото ме подгони с помпата за колело.
Неделя следобед вкъщи миришеше на гладени чаршафи и колофон. Следобед мама и татето и сестра ми предимно четяха. Аз не можех да чета и рисувах. Явно навсякъде. В момента бегло си спомням стените на апартамента и в повечето ми спомени ги виждам бели, но знам, че бяха облицовани с тапет. Съжалявам Маме и Тате, но къде сте гледали, като сте купували този тапет? Сиво/сребърно и лилаво? Сигурно затова оплешивях рано. Явно съм рисувал зад едната врата. Вратата на спалнята. Тя винаги беше отворена и никой не гледаше зад нея. Също и в единия шкаф, но това го откриха много по-късно.
Другите баба и дядо живееха във Видин. Леля и чичо и братовчедите бяха в Гъмзово. Беше голям кеф да се ходи на гости при тях, макар че по това време нямаше Витиня и до Видин се ходеше през Петрохан, което неизбежно означаваше, че някой ще драйфа на задната седалка. Също така означаваше, че ще минем през Гинци и ще има домашно кисело мляко. При Баба Мия и дядо Ильо, ходехме до градската градина и до "бит-пазара". Техния телевизор също беше голям, но имаше и изправител. Една от онези мистериозни кутии, в които хората си закачаха телевизорите. Дядо Ильо не говореше много, но ме научи да играя на Табланет. Помня че киснех по балкона при баба и дядо на Видин и че играехме с децата долу на площадката. При леля и чичо беше по-диво. Нашите определено се забавляваха. Всеки път като се видеха наставаше голям купон. Първата вечер неизбежно си подпийваха. На село къщата има външни стълби към втория етаж. Един ден се изтъркалях по стълбите и обявих че Фашистите са ме били. Чичо също имаше жигула, но неговата беше по-нова и жълта. И имаше "светлоотразителникотешкиочи". По това време Гъмзово беше гранична зона и на излизане от Видин се минаваше покрай граничарите. Нямам спомен да са ни спирали, но беше интересно. Тогава Видин още си имаше летище и даже баба и дядо бяха идвали до София със самолет.
Помня, че като ходехме на детска градина, един ден с Емо се измъкнахме и се разхождахме из квартала. В един момент се изморихме и се прибрахме в детската. Там не ни бяха преброили и не ни бяха извадили креватчета за да спим следобед. Един ден се бяхме скрили под една от катерушките с няколко други момченца. Някой беше денесъл кибрит и палехме клечки. Лелките ни набараха и падна голямо мъмрене.
Явно сме участвали в Спартакиадата също, но от това само си спомням едно голямо стиропорено кубче и че бяхме на някакъв стадион.
Някъде по това време започнах да ходя на солфеж в читалището и карах баба да ми пише домашното, защото забравях. "Ама хубаво да ми ги напишеш!"
В детската ни правеха ориз със мляко. Е няма по-гадно нещо на света! Освен може би кисел или "кремче". Блех. Веднъж реших да го изям проклетия ориз със мляко да видят, че мога да го ям просто ми е гадно. На следващия ден, за десерт имахме ориз със мляко. Докато бяхме в детската, се случваше да ни пускат да играем в градинката към улица Жольо Кюри. Един ден искахме фъстъци от хората, които минаваха по улицата. Някои даже ни дадоха. Със сестра ми си имахме портмонета за стотинки. Аз бях насъбрал доста "сребърни" стотинки, защото нямах за какво да ги харча. Сестра ми имаше само жълти ("златни") стотинки. Един ден ме убеди да ги обменим защото златото е по-скъпо от среброто...
И така един ден детската свърши и започнах училище. Първи клас в 119-то ЕСПУ "Владимир Башев". Сендовската система. Можехме да събираме и изваждаме милиони, но пишехме само с печатни букви. И понеже бяхме само на по 6 годинки, следобед спяхме. Аз не спях в училище а се прибирах вкъщи. Това беше прекрасно защото ядях от манджата на баба и си почивах при баба и дядо. Докато не се случи онази случка ...
Зимата, един ден, се прибирах обратно към училище. Уговорката с другарката беше, като стигна долу, да застана под прозореца и да викам "Другарко!" докато ме пуснат. Този ден бях на зор. Стигнах до училище на време, но трябваше спешно да отида до тоалетната. Другарката не отговаряше. Случи се непоправимото. Малкият Росенчо в ярко жълта грейка се беше наакал пред училището. Е, няма как да ме видят, затова се прибрах към къщи... но ... Баба ще пита защо не съм на училище. ОК, значи ще изчакам до към колкото трябва и ще се прибера вкъщи като че ли няма нищо, то до тогава ще се е измирисало... Е не беше. Баба ме намери да се разхождам из полянката зад блока и ме прибра. Имаше много срам.
Спомням си и как Радой Ралин се разхождаше с широка усмивка и разнасяше пощата. Хич нямаше репресиран вид.
Имахме място в село Шума до Годеч или обратното, с едно талашитено или дървено бунгало и плет от къпини и малини. Бунгалото беше една стая с покрив и прозорец, но си имаше електромер. Помня, че електромерът беше много важен поради някаква причина. Баба правеше сладко. Беше голям кеф да ходим там. Дядо беше събирал пари и беше купил мястото от общината. Не беше нещо огромно. До колкото си спомням надали е било повече от 50 на 50 метра. И там имахме преживявания. Съседите ни канеха понякога на какао или кафе. Те си бяха построили къща. Ние, до колкото си спмням правехме планове. Имаше план за къща с две спални или две стаи, но така и не се осъществи. Едно лято сложиха основите и так си остана. Имам спомени, че нямаше тухли. Натам ходехме всички с жигулата. Връщахме се и баба започваше да прави сладкото. Баба и дядо засадиха ягоди и няколко плодни дръвчета. Ягодите бяха най-вкусните ягоди, които съм вкусвал някога. Дръвчетата бяха интересни. Някакъв вид джанки, но имаха вкус на кайсии.
Татето замина на дълга командировка и ни пишеше. Всяко писмо беше като празник. Понякога пращаше малки неща в писмата. В едно от писмата имаше няколко флуматерчета за мен и сестра ми. Те не само пишеха, но и миришеха на парфюм! Чудо! Докато го нямаше, аз се научих да карам колело без спомагателни колела. Мама смени готиното копче на Жигулата и сега се палеше пак с копче, ама за нощна лампа. После татето се прибра и ни донесе "видио" и цветен телевизор. Това беше невиждано чудо. Телевизорът даже беше с дистанционно и 12(!!!) канала. Какво ще ги правиш тези 12 канала като имаме само 1ва програма? Видеото дойде с няколко касетки. На няколко от касетките имаше само детски анимационни филмчета. Иха! Толкова се развълнувах, че се бях изприщил на плюски. Татето се беше върнал и донесе ... невиждани неша! Чудеса на техниката!
Помня как един ден баба се възхищаваше как татето с дебелите си пръсти може да работи финно и да оправа малки чупливи нещица. Татето беше донесъл няколко пакета рамен. Тогава даваха Шогун по телевизията и на мен раменът ми приличаше на яденето на затворниците от филма. Нашите доста се смяха като им казах. Баба и дядо също имаха доста бурен социален живот. И на тях им идваха доста гости. Докато татето беше командировка, аз изследвах зад блока на баба и дядо. Тогава строяха подстанциите за парното. Беше Велико място за изследване. И като всяко момче на тази възраст аз паднах много. Толкова много, че един ден на мама и беше по-лесно да ми бинтова краката вместо да слага лейкопласт на всяка отделна рана. Някъде по това време се случи и онази беля с тостовете. Бяхме на гости при леля Лейла и чичо Кирчо. И Любчо и Милена решиха да ми изиграят номер. Носеха чаши с вода и вдигаха тостове. Викаха "до дъно!" И гледаха как аз си изпитвах водата, а те не пиеха от тяхната. И така след няколко тоста трябваше да ходя до тоалетната, но там имаше някой. И така... Голям срам отново. Баба ме разхождале наляво-надясно. Ходехме до пощата и по магазините. Пишехме ноти и ми четеше книжки. Дядо ми купуваше "пиф" понякога или Дъга.
И така.. Ето ни тук 40 и малко години по-късно. Белфастово, Северна Ирландия, на път да излезнем от ЕС. 2 деца, "кариера" и т.н.
От къде тръгнахме и как се озовахме тук ... ами всичко започва (явно) през Януари 1978. Студена зима... Нищо не си спомням. Предполагам най-ранният ми спомен е от яслата в Изток, на улица Латинка, с пластмасов телефон (играчка, по-точно само горната половина от играчката) на лицето и бесен вик "АЗ СЪМ ХРИСТО БОТЕЕЕЕВ!". Явно съм бил болновато дете, защото нямам много спомени от яслата.
За сметка на това имам мъгливи спомени от баба и дядо. Помня че ми мажеха гърлото с една жълта гадост и с една зелена гадост. Баба, за съжаление ми е мнго мъглива. Спомням си я повече като усещане от колкото като образ. Спомням си, че правеше "червена супа" и грис. Помня, че с дядо ни водеха на Велинград, но от там само си спомням една поляна. Помня, че баба имаше шарени рокли.
Когато бях при Баба и Дядо, имаше моменти в които беше толкова тихо, че чак ми пищяха ушите. Мисля, че тогава за пръв път осъзнах, че когато облаците минават пред слънцето, става по-тъмно. Странни неща си спомням. Баба и дядо ни водеха в Русе при техни роднини, където отсядахме за известно време. Помня, че отнемаше цяла вечност да стигнем до Русе с влака. В Русе имаше прясно сирене и ядки от кайсии. И Дунава. Също така имаше и сладко от череши, което си беше сладка смърт. Сервираха го в малка чинийка, по една чаена лъжичка. сипваха го много, много внимателно.
Помня, че блокът на баба и дядо беше син, но едно лято(един сезон) го боядисаха "жълт", което по-скоро беше оранжево, но не съвсем. Същия цвят си е и сега.
Една зима имаше много сняг и по булевард "Ленин" минаваха снегорини и хвърляха сняг толкова на високо, че някой спомена, че чак удряло по прозорците. Надали, защото бяхме на 4тия етаж.
Помня как ходехме до 10-ти блок, 14-ти блок и "Зелен Синур" на пазар, преди да отворят "Супера" на Плиска.
За сметка на това нямам никакъв спомен как съм се метнал в езерото в парка и как дядо е скачал да ме спасява. Имам бегъл спомен от това как тичам из апартамента с наведена глава и разперени ръце. Не просто тичах, аз летях, бях истински самолет иииииииуууууу РАДИАТОР! Бяло петно.
Помня оранжевата линийка пот "бубтеката" и миризмата на шкаф, пълен с хартия.
Как дядо ми оправяше обувките и как ме водеха до магазина за дрехи за да ми купят летни панталонки. Помня, как се заливах от смях цял ден, защото вместо "цифри" казах "цивки".
Татето постоянно човъркаше Жигулата. сложи радио-касетофон(имаше любима жълта касетка BASF), газова уредба и аларма. Даже се палеше с копче, а не с ключ. Всяка събота и неделя мъжете от блока бяха долу и ту сменяха гуми ту си помагаха взаимно да оправят кой, каквато кола имаше.
По това време в Дружба имахме изглед от блока чак до летиштето. Голямата атракция за мен тогава беше "биджиджийската кола", която беше голяма и оранжева. От онези старите за кръглите кофи за боклук. Беше като Нова Година (Тогава нямахме Коледа или поне аз не знаех) Колата се появяваше из зад ъгъла, минаваше покрай нашия блок и после изчезваше зад другия ъгъл. Няколко минути по-късно се виждаше по-далеч. Чудо! Дядо ме водеше до летището да гледаме самолетите. Помня, че тогава имахме много гости и ние ходехме много на гости. "Детската стая" беше спалнята на стандартната "панелка" , където спяхме всички заедно. През деня, леглото на нашите се сгъваше и освобождаваше доста място за игра. Аз и сестра ми спяхме на двуетажно легло, което татето беше сглобил от винкели шперплат и много въображене. Леглото имаше и чекмеджета отдолу, където си държахме играчките.
Аз имах едно пеещо пиле, което висеше над мойто легло (долния етаж) и всяка вечер преди лягане дърпах въженцето и пилето ми пееше за лека нощ. Мама и татето имаха зелена нощна лампа, а аз се събуждах през нощта да искам вода. Имах си собствена синя, пластмасова чаша, която обожавах.
Татето правеше всякакви неща през уикенда. Оправяше колата, строеше антени и записваше как със сетра ми рецитираме стихотворения. Понякога успяваше да хване "Сръбската". Тогава гледахме "Църтани филми" или анимационни, каквито нямаше в България. Също така татето беше пригодил акумулатор от кола и по някакъв начин, можехме да гледаме телевизия, когато спираше тока. Като казвам телевизия имам предвин онзи черно-бял апарат "Юность" с дървена облицовка и екран като аквариум за рибки. Не като на баба и дядо "София"-та. Техния телевизо си имаше крака!
Аз обикновено ставах първи сутрин. Явно съм досаждал на всички, защото ме научиха как да си пускам грамофона в радиото и да слушам приказки. Тошко Африкански, Ян Бибиян, Том Сойер и Хъкълбери Фин, Приказките на Пушкин...
Мама правеше или кюфтета с пюре или пиле с ориз. Аз не харесвах кюфтетата много, но пък на мама пилето с ориз и до сега ми е любимо. Понякога мама правеше и торти. Някой блатове дори успяваха да стигнат до окончателното си предназначение. Татето(пък и аз) много обичаме сладко и хич не прощаваме на сладките неща. Сиропиран блат за торта в хладилника? Ох котьо!
Докато татето си човъркаше неговите неща, аз обичах да му се ровя в инструментите или в "дудята" както им казвах. Имах си една любима отвертка - с жълта прозрачна дръжка. Един ден татето ми я взе от ръцете, защото му е трябвала и явно съм припаднал от възмущение. Това не си го спомням, но си спомням как бягах от татето, защото ме подгони с помпата за колело.
Неделя следобед вкъщи миришеше на гладени чаршафи и колофон. Следобед мама и татето и сестра ми предимно четяха. Аз не можех да чета и рисувах. Явно навсякъде. В момента бегло си спомням стените на апартамента и в повечето ми спомени ги виждам бели, но знам, че бяха облицовани с тапет. Съжалявам Маме и Тате, но къде сте гледали, като сте купували този тапет? Сиво/сребърно и лилаво? Сигурно затова оплешивях рано. Явно съм рисувал зад едната врата. Вратата на спалнята. Тя винаги беше отворена и никой не гледаше зад нея. Също и в единия шкаф, но това го откриха много по-късно.
Другите баба и дядо живееха във Видин. Леля и чичо и братовчедите бяха в Гъмзово. Беше голям кеф да се ходи на гости при тях, макар че по това време нямаше Витиня и до Видин се ходеше през Петрохан, което неизбежно означаваше, че някой ще драйфа на задната седалка. Също така означаваше, че ще минем през Гинци и ще има домашно кисело мляко. При Баба Мия и дядо Ильо, ходехме до градската градина и до "бит-пазара". Техния телевизор също беше голям, но имаше и изправител. Една от онези мистериозни кутии, в които хората си закачаха телевизорите. Дядо Ильо не говореше много, но ме научи да играя на Табланет. Помня че киснех по балкона при баба и дядо на Видин и че играехме с децата долу на площадката. При леля и чичо беше по-диво. Нашите определено се забавляваха. Всеки път като се видеха наставаше голям купон. Първата вечер неизбежно си подпийваха. На село къщата има външни стълби към втория етаж. Един ден се изтъркалях по стълбите и обявих че Фашистите са ме били. Чичо също имаше жигула, но неговата беше по-нова и жълта. И имаше "светлоотразителникотешкиочи". По това време Гъмзово беше гранична зона и на излизане от Видин се минаваше покрай граничарите. Нямам спомен да са ни спирали, но беше интересно. Тогава Видин още си имаше летище и даже баба и дядо бяха идвали до София със самолет.
Помня, че като ходехме на детска градина, един ден с Емо се измъкнахме и се разхождахме из квартала. В един момент се изморихме и се прибрахме в детската. Там не ни бяха преброили и не ни бяха извадили креватчета за да спим следобед. Един ден се бяхме скрили под една от катерушките с няколко други момченца. Някой беше денесъл кибрит и палехме клечки. Лелките ни набараха и падна голямо мъмрене.
Явно сме участвали в Спартакиадата също, но от това само си спомням едно голямо стиропорено кубче и че бяхме на някакъв стадион.
Някъде по това време започнах да ходя на солфеж в читалището и карах баба да ми пише домашното, защото забравях. "Ама хубаво да ми ги напишеш!"
В детската ни правеха ориз със мляко. Е няма по-гадно нещо на света! Освен може би кисел или "кремче". Блех. Веднъж реших да го изям проклетия ориз със мляко да видят, че мога да го ям просто ми е гадно. На следващия ден, за десерт имахме ориз със мляко. Докато бяхме в детската, се случваше да ни пускат да играем в градинката към улица Жольо Кюри. Един ден искахме фъстъци от хората, които минаваха по улицата. Някои даже ни дадоха. Със сестра ми си имахме портмонета за стотинки. Аз бях насъбрал доста "сребърни" стотинки, защото нямах за какво да ги харча. Сестра ми имаше само жълти ("златни") стотинки. Един ден ме убеди да ги обменим защото златото е по-скъпо от среброто...
И така един ден детската свърши и започнах училище. Първи клас в 119-то ЕСПУ "Владимир Башев". Сендовската система. Можехме да събираме и изваждаме милиони, но пишехме само с печатни букви. И понеже бяхме само на по 6 годинки, следобед спяхме. Аз не спях в училище а се прибирах вкъщи. Това беше прекрасно защото ядях от манджата на баба и си почивах при баба и дядо. Докато не се случи онази случка ...
Зимата, един ден, се прибирах обратно към училище. Уговорката с другарката беше, като стигна долу, да застана под прозореца и да викам "Другарко!" докато ме пуснат. Този ден бях на зор. Стигнах до училище на време, но трябваше спешно да отида до тоалетната. Другарката не отговаряше. Случи се непоправимото. Малкият Росенчо в ярко жълта грейка се беше наакал пред училището. Е, няма как да ме видят, затова се прибрах към къщи... но ... Баба ще пита защо не съм на училище. ОК, значи ще изчакам до към колкото трябва и ще се прибера вкъщи като че ли няма нищо, то до тогава ще се е измирисало... Е не беше. Баба ме намери да се разхождам из полянката зад блока и ме прибра. Имаше много срам.
Спомням си и как Радой Ралин се разхождаше с широка усмивка и разнасяше пощата. Хич нямаше репресиран вид.
Имахме място в село Шума до Годеч или обратното, с едно талашитено или дървено бунгало и плет от къпини и малини. Бунгалото беше една стая с покрив и прозорец, но си имаше електромер. Помня, че електромерът беше много важен поради някаква причина. Баба правеше сладко. Беше голям кеф да ходим там. Дядо беше събирал пари и беше купил мястото от общината. Не беше нещо огромно. До колкото си спомням надали е било повече от 50 на 50 метра. И там имахме преживявания. Съседите ни канеха понякога на какао или кафе. Те си бяха построили къща. Ние, до колкото си спмням правехме планове. Имаше план за къща с две спални или две стаи, но така и не се осъществи. Едно лято сложиха основите и так си остана. Имам спомени, че нямаше тухли. Натам ходехме всички с жигулата. Връщахме се и баба започваше да прави сладкото. Баба и дядо засадиха ягоди и няколко плодни дръвчета. Ягодите бяха най-вкусните ягоди, които съм вкусвал някога. Дръвчетата бяха интересни. Някакъв вид джанки, но имаха вкус на кайсии.
Татето замина на дълга командировка и ни пишеше. Всяко писмо беше като празник. Понякога пращаше малки неща в писмата. В едно от писмата имаше няколко флуматерчета за мен и сестра ми. Те не само пишеха, но и миришеха на парфюм! Чудо! Докато го нямаше, аз се научих да карам колело без спомагателни колела. Мама смени готиното копче на Жигулата и сега се палеше пак с копче, ама за нощна лампа. После татето се прибра и ни донесе "видио" и цветен телевизор. Това беше невиждано чудо. Телевизорът даже беше с дистанционно и 12(!!!) канала. Какво ще ги правиш тези 12 канала като имаме само 1ва програма? Видеото дойде с няколко касетки. На няколко от касетките имаше само детски анимационни филмчета. Иха! Толкова се развълнувах, че се бях изприщил на плюски. Татето се беше върнал и донесе ... невиждани неша! Чудеса на техниката!
Помня как един ден баба се възхищаваше как татето с дебелите си пръсти може да работи финно и да оправа малки чупливи нещица. Татето беше донесъл няколко пакета рамен. Тогава даваха Шогун по телевизията и на мен раменът ми приличаше на яденето на затворниците от филма. Нашите доста се смяха като им казах. Баба и дядо също имаха доста бурен социален живот. И на тях им идваха доста гости. Докато татето беше командировка, аз изследвах зад блока на баба и дядо. Тогава строяха подстанциите за парното. Беше Велико място за изследване. И като всяко момче на тази възраст аз паднах много. Толкова много, че един ден на мама и беше по-лесно да ми бинтова краката вместо да слага лейкопласт на всяка отделна рана. Някъде по това време се случи и онази беля с тостовете. Бяхме на гости при леля Лейла и чичо Кирчо. И Любчо и Милена решиха да ми изиграят номер. Носеха чаши с вода и вдигаха тостове. Викаха "до дъно!" И гледаха как аз си изпитвах водата, а те не пиеха от тяхната. И така след няколко тоста трябваше да ходя до тоалетната, но там имаше някой. И така... Голям срам отново. Баба ме разхождале наляво-надясно. Ходехме до пощата и по магазините. Пишехме ноти и ми четеше книжки. Дядо ми купуваше "пиф" понякога или Дъга.
И един ден баба я нямаше. Отне ми години да осмисля, че баба я няма. Помня, че дядо беше вкъщи през нощта и го чух да плаче. Стори ми се странно, защото дядо никога не плачеше. Скоро след това се пренесохме да живеем при него. Апартамента в Дружба остана празен. Ходехме от време на време с мама да го огледаме, но като цяло си остана така.
След това заминахме всички.
Коментари
Публикуване на коментар