(Tashunkasapa) До тam и обратно - пътепис до Прага от Мира / tashunkasapa

Тръгнахме малко рано по моите разбирания, но ни чакаше дълъг път. И за четирима ни това беше ново изживяване с много неизвестни. Планът беше да прекосим Сърбия, Унгария, Словакия и да се озовем в Прага, където да прекараме ден и половина. Оказа се, че минахме над 3000 км. и накрая бурно аплодирахме Шофьора (само Роската има книжка J ).

Границата България-Сърбия минахме много лесно и бързо, а магистралите в Сърбия ни изненадаха с нелошото си качество (все пак плащахме тол такса за тях). Шофьорите в по-голямата си част бяха дисциплинирани, нямаше катаклизми. Минахме и границата Сърбия-Унгария за отрицателно време и започнахме да прекосяваме Унгария. Все едно се озовахме в друг свят – страхотен аутобан, зеленина, чистота. Малко скучно поради факта, че Унгария е доста плоска, но заради приповдигнатото си настроение не сметнахме това за нещо отрицателно. Стигнахме град Гьор (нашата крайна точка за ден първи), където спахме в джиджав студентски хотел за смешната цена от 11 евро на човек (без закуска). Както се оказа впоследствие (случайно) молът беше точно срещу хотела, но да си кажа честно не бях много очарована от него въпреки грандиозните му размери. Наложи ни се да си купим хавлия и продавачката само дето не ме наплю – в толкова криво настроение беше. Значи това не е запазена марка за българските продавачки/продавачи J Освен това почти никой от обслужващия персонал НЕ говори английски – младите и не толкова младите. Както и да е – хапнахме, но се оказа, че молът затваря и една лелка с моп в ръка ни излая нещо, което ние приехме за покана да се омитаме. Ометохме се, но не преди да видим следната странна картинка – двама мъже в разцвета на силите си по халати и джапанки гордо прекосяваха мола.

Станахме рано, спретнахме се, тръгнахме. Днес трябваше да стигнем Прага и да се настаним в предварително заплатения хотел J Щяхме да спрем и в Братислава за около час-два и да се порадваме и на таз европейска столица. Стигнахме Братислава малко преди обяд и разгледахме набързо центъра. Вече беше доста топло и влажно, а пък и имахме план за изпълнение. Звучно одобрихме столицата на Словакия с обещанието да се върнем след 2 дена и потеглихме към Бърно (което триумфално подминахме). Стигнахме в Прага в късния следобед и въоръжени с карта в ръка и малко нервен шофьор започнахме да си проправяме път към хотела. Навигаторите (аз и моите помощници Стоенчев и Макс) навигирахме успешно до хотела – не успяхме да се изгубим, както често правим. Стигнахме до хотел Кристал – гордостта на една изминала епоха. Хотел-мастодонт, който е бил в разцвета на силите си преди около 20 години. Хотел от социалистическо време, където е било чест да отседнеш. Знаехме какво да очакваме, пък и стаите бяха ОК. Какво му трябва на един турист – чисто легло, душ и баня и може би телевизор. Имахме ги, макар не в изрядно състояние. Но всичко се компенсираше от масажния стол в лобито, който дружно уважихме през следващите ден-два и от прекрасния парк през булеварда J

Прага… Какво да кажа за този великолепен град? Човек си пълни очите и душата с красива и поддържана архитектура, чисти улици, удобен градски транспорт и огромен мол. Кръстосвахме улиците около 8 часа, след което решихме да кръстосаме и мола – така ни се събраха около 12 часа кръстосване. Далеч не видяхме всичко, но пък толкова за ден и половина. Върнахме се в хотела леко влачейки крака и веднага се пльоснахме на масажния стол. Спахме като къпани, въпреки че стомахът на една четвърт от малката ни сплотена групичка реши, че ще се разстройва и така из цяла Европа J

Рано на следващия ден, след соц закуската в ресторанта на хотела, скочихме в колата и се отправихме към хоризонта, но в обратна посока. Днес целта ни беше град Сегет, на унгарско-сръбската граница, с кратък престой в Братислава за да наваксаме пропуснатото. Братислава бе все така хубава, но беше адски горещо и моят ентусиазъм малко се бе спихнал. Тръгнахме си оттам с повишено настроение (все пак имахме климатик в колата) и забързахме към Сегет. След няколко спирки по пътя (пиш паузи, пуш паузи и подобни паузи) стигнахме до Сегет, тази „перла” в короната на граничните градове. Какво да ви кажа, влиянието на съседна Сърбия се усещаше тук, тъй като липсваше онова очарование на град Гьор. Влизайки в градчето, попаднахме на леко порутен и неподдържан квартал, всичко беше затворено (беше събота, но все пак беше едва 6 часа), вече улиците не бяха толкова чисти и както се оказа беше трудно да намерим хотел, ориентирайки се по табелките (които почти липсваха). След доста лутане и един неуспешен опит (искаха ни 75 евро на стая!!! в някакъв малък и със сигурност не луксозен хотел), решихме да следваме една табелка за хотел, който така и не открихме, но пък стигнахме до едно малко хотелче в една скрита уличка. Оказа се, че е пълен, но жената на рецепцията (може би и собственичката) бе така мила да попита колеги дали имат свободни стаи и после на разваления си немски (добре, че всички сме едни полиглотчета) да ни каже да чакаме да дойдат да ни вземат. Оказа се, че и тук ударихме в десятката. Бяхме заведени до едно току-що ремонтирано хотелче с интересното име „Пилето” (поне ние така си го преведохме – вярвайте ми, няма друг толкова сложен и различен език като унгарския, поне в Европа), където се озовахме в прекрасен апартамент (2 спални, 2 бани, кухня и тоалетна) за привлекателната цена от 20 евро на човек. Беше идеално, нямаше какво повече да искаме, освен може би да напълним стомасите J Тръгнахме с бавна стъпка (все пак бяхме ходили доста тези дни) към центъра, където бяхме изненадани от великолепна архитектура и просторни алеи и улици. Мен ме заболя кракът и за да има мир решихме да седнем в така познатия ни Бъргър кинг, който да ви кажа ли не допринесе за добруването на стомаха на четвъртинката от компанията ни, която с подскоци и приклякания по-късно се добра до тоалетната на Макдоналдс и благославяйки „осра пейзажа” (извинете ме за откровения ми език). Прибрахме се доста късно в хотела и директно се оттеглихме в покоите си.

Дойде последният ден от нашето приключение, но със сигурност мога да кажа, че въпреки красотата на Прага и удоволствието да видиш как живеят тези, които са по-напред от нас, се запечата най-силно в съзнанието ни като „случката”. Даже ми е гадно да си го спомням…

Това се случи на унгарско-сръбската граница. Тъй като идвахме от Сегет, следвахме знаците. Изведнъж сякаш се оказахме в някаква изкривена реалност на нерви и омраза. Там, където трябваше да завием по магистралата за границата се озовахме по средата на километрична колона от коли, чакащи да минат границата. И тъй като поради обстоятелства, които не зависеха от нас, ние се озовахме в средата й, чакащите се озлобиха и започнаха да ни се карат и да ни гледат накриво. Но преди да осъзнаем къде се бяхме озовали, попаднахме на следната картина – четирима накокошинени мъже си викаха и псуваха, като двама дори посягаха да се бият. Напред-назад се разхождаха малки групички от левенти, които от време на време подвикваха по нещо, размахвайки ръце. Беше сюрреалистично. На всичко отгоре ние бяхме в бус и ТИР лентата, а никой не искаше да ни направи място, покрай нас постоянно минаваха някакви хора и ни викаха да се върнем отзад на опашката, което беше невъзможно по ред причини. Не мисля, че в живота ми е имало много случаи, в които да съм била толкова изплашена. За сметка на това Роската пък беше изнервен, много изнервен, а Маргото не му отстъпваше. Стоенчев сякаш внасяше спокойствие, но и той се нервеше по малко. Не ми се навлиза в подробности за простотиите на хората. Чудехме се защо се държат така и не ни пуснат в колоната (ние бихме го направили) и най-накрая разбрахме защо това е така. 99 процента от колите бяха с германска, холандска и австрийска регистрация, но не мислете, че в тях се возеха тихите и спокойни немци/холандци/австрийци. Съвсем не. В тях се возеха турци и араби, които вместо да възприемат нещо от културата на държавите, в които ги бяха приели да живеят, налагаха свои правила и изпростяваха още повече. С други думи цялата тази колона приличаше на сборище – забрадени жени с по 3-4 деца, натъпкани отзад в колата заедно с багажа и гордият патриарх на семейството по потник или гол до кръста. Още не мога да повярвам, но се оказах расист или може би това не е точната дума – по-скоро се отвратих от човешката простотия и глупост. Тези дойчландери (както започнахме да наричаме) ги гледахме после по бензиностанциите в Сърбия как се къпят в тоалетните, как слагат децата си да спят до гумите на колите си на постелена кърпа на земята или как опъваха одеалата по тревата и вадеха яденето. Беше ужасно.

Въпреки всичко успяхме да се мушнем в колоната с малко нахалство и след това 4 часа до сръбската граница в жегата, гледайки простотията около нас. Какво да ви кажа…

Сърбия я минахме почти на един дъх, защото доста бяхме закъснели, а искахме да стигнем България по светло. На българската граница нямаше опашка и минахме доста бързо. След което home dirty home.

Накратко – това беше. Като че ли Прага не се запечата толкова в съзнанието ни, колкото преживяването на границата. Но не съжалявам нито за минутка за решението ни да се отправим на това пътешествие.

P.S. Забравих да спомена за мистерията „etterem” – тази дума я срещахме толкова често в град Сегет, че чак се чувствахме неудобно, че не знаем какво значи. Проверих я. Вече знаем. Оказа се, че не означава нищо екзотично, а чисто и просто ресторант. Ха-ха. Mystery solved!