Авто 6+

Като заминавахме, оставихме всичката техника и чудесии в България, награбихме едни куфарища и се качихме на самолет

Честно не си спомням какъв беше, но сигуно е било някакъв Туполев. Не помня и до къде летяхме, но беше преживяване и половина. 

По онова време летенето, че и в чужбина си беше голяма работа. Или поне за мен. Ако не се лъжа минахме през Германия. Там спряхме на летище за няколко часа и се прекачихме на друг самолет или да беше същия? Помня, че в самолетите се пушеше де, имаше места за пушачи и непушачи. Като че ли ще отворят прозорците и ще проветрят на 10000м над земята. 

Кацанията за мен бяха ужасни де. Падна едно драйфане ... 

После се качихме в друг самолет. Огромен! Мисля, че беше Джъмбо Джет. Тогавашните Боинг летяха по-бързо от сегашните. Ако не се лъжа над 1000км/ч, но не си спомням подробности. Помня, че имаше 3 класи. 1ва класа, 2ра класа и 3та класа (еми три са ). Ние мисля, че пътувахме 2ра класа, защото работата на татето плащаше билетите. Или де да знам. Тогава не ме интересуваше особено, но като за човек на 6 години, място имаше бол! Че и играчки ни дадоха. И кола в кутийка! Леле това беше невиждано! 

Накрая кацнахме.  

В 21ви век. Едно ОГРОМНО летище с ХИЛЯДИ ескалатори и милиони хора. Стъкло и мрамор навсякъде и чисто като хирургическа стая. 

Татето ни посрещна на излизане заедно с негов колега и ни качи в колата. Сега, като се замисля, нямам идея как сме се събрали. И в коя кола бяхме. Толкова отдавна ... помня само че имаше хиляди коли и задръстване. Отне ни няколко часа да стигнем вкъщи, където имаше много стаи и аз бях толкова изморен, че заспах веднага. Ако не се лъжа, пристигнахме към 4 следобед и аз спах до обяд/следобед на следващия ден. 

В апартамента имаше цветен телевизор. ЦВЕТЕН! С 12 канала и почти на всички имаше нещо! Имаше рисувани филми следобед! И телевизията не спираше след новините. Всъщност апартаментът наистина беше голям, но адекватен за количеството хора живеещи в него. 

Аз и сестра ми си имахме детска стая. Дядо имаше негова стая. НАшите имаха тяхна стая и отделно имаше японска кухня ( да се чете килер с печка и хладилник ), трапезария (място за маса и столове) и хол. Холът беше доста голям според моите разбирания. И имаше френски прозорец от земята до тавана, който се отваряше и гледаше към ... железопътни релси. Много железопътни релси, на има-няма 10 метра от балкона. На отворен прозорец, не можеш да си чуеш мислите. На затворен - няма грижи. Нищо не се чува. 

Хазяинът явно дълго се е извинявал, че в този апартамент единия килер е изцяло зает и не може да се ползва, защото там се помещава боилера за цялата сграда. 

Също имаше японска баня. Т.е. дълбока вана и душ. Ваната беше дълбока, но не дълга. Абе японска вана. Но ние не я ползвахе, зашото ... не сме японци. 

След всичките тези впечатления имаше и нова изненада - бонбони с вкус на мляко. Е това вече беше ... 

Пак заспах. 

Скоро след това започнах да свиквам. Нямаше много време, защото училището щеше да започне скоро. Не си спомням дори кога сме ходили за дрехи и дали въобще сме ходили, но помня, че татето ми купи цял пакет с химикалки каквито не бях виждал преди. 

Даже, ако не се лъжа, аз закъснявах за училище и то беше почнало на 1ви Септември вече. 

Училището беше Руско. В посолството на СССР, защото беше безплатно. Българското посолство нямаше училище, а японското училище щеше да ми е малко нанагорно. 

Милена беше в друго училище защото руското беше само до 7ми клас а тя започваше 8ми. Ако не се лъжа, понеже тя си е умна, като я записваха, успя да прескочи една година защото по знания, в България беше напред. Само Английския и беше леко назад,но бързо навакса. 

Аз започнах Руското училище с 4 думи на Руски: "Да, Нет, кошка, крыша".

Оказа се, че в Руския има повече думи. Но пък според нашите, след няколко месеца съм се оправял спокойно на някакъв език с едно момиченце от Монголия, което също не говореше Руски. Нашите твърдят, че според учителката сме си говорили на Японски. Аз имам съмнения. 

Та сестра ми прескочи клас, а аз трябваше да повтарям. Оказа се, че въпреки, че в Сендовското са ни научили да смятаме с милиони, фактът, че не можем да пишем ръкописно е голям срам и трябва да се повтаря. Е, повторих. И до ден днешен поечркът ми е отвратителен. Сега е някаква адска смесица от Кирилица и Латиница. Но в Руското поне се стараех, защото там имахме оценка по краснопис. 

В общи линии първата година беше доста събитийна но ми е такава мъгла, че няма на къде. Не си спомням почти нищо, освен че, беше весело и забавно. И на Нова година или беше на "детската Нова Година" (Коледа демек), татето купи комптър. 

Аз като малко детенце исках Нинтендо Фамиком. Класика. 

Той купи Касио MSX. За познавачите - Z80, 2 серийни порта, 2 слота за РОМ касети, гумена клавиатура с мембранни клавиши, аудио жак за връзка с касетофон и възможност за управлвние на записващ касетофон. Композитен аналогов изход за телевизор и няколко килобайта памет. И вграден Бейсик. Ето го тук в цялата му прелест

Ето повече информация [тук]

За татето беше голяма работа. За мен - aми ... имаше една игра само. 

По-късно ъпгрейднахме на Sony MSX HitBit

 и след това Panasonic MSX2 A1

 и 

Panasonic MSX2+ FS A1F 

(Нямам идея защо не слага тук картинката, но ето линк)

И разбира се мониторът 

И от там се почна. Не съм някакъв технически гений, но от там се почна човъркането по компютри. Даже, може би хората, започнали по-късно са по-напред защото някак си, са започнали по време, когато са разбирали какво правят. Аз нямах идея. Знаех само, че като натискаш клавишите излизат букви на екрана и ако напишеш "run", излиза "syntax error".

Дядо живееше с нас и като че ли в началото и на него му беше интересно. 

Сега, като се замисля, определено изглеждаше по-тъжен от обикновено. И е напълно нормално. Все пак баба беше починала преди няколко месеца. 

Когато имаше време, обаче излизахме на разходка. 

Разхождахме се навсякъде и от дядо се научих да се "губя". Идеята беше да тръгна по познат път и когато ми стане твърде познато да завия ха някъде от където не съм минавал преди. Честно не го правех особено често, но беше забавно. 

Следваха месеци от които почти нищо не си спомням, освен, че посолството беше огромно и хората, които живееха там се оплакяваха, че има много хлебарки. Имаше и комсомолска стая, където се събираха тийнейджърите. Нямам идея дали са правели комсомолски неща, но се съмнявам. По-вероятно са се криели да пушат. Тогава беше шмодерно, а и имаше автомати за цигари навсякъде.

Като цяло имам много малко конкретни спомени от годините които следваха. 

Освен големите събития (според мен). 

Когато се преместихме в другия апартамент, където имахе само 2 спални. 

Когато започнах да ходя на карате сам с колелото. 

Когато ходехме с татето до Акихабара. Тогава не беше квартал за отаку и аниме, а беше мястото където излизаве най-новата техника един ден след като е обявена. Татето ме оставаше в един магазин и отиваше да зяпа. Като се върнеше след час аз си бях там. Имаше доста неща с които да се забавлява едно 7-10 годишно момченце. Тотален фючър шок обаче. Изведнъж говорещите роботи са ежедневие, вендиг машините са нормални и центровете с електронни игри и пачинко са нещо, което се очаква. Суши за 120 йени - няма проблем. Ледена близалка с вкус на кола? 50 йени! Искаш да караш колело в парка, но нямаш колело - няма проблем, можеш да наемеш за 100 йени! Гаранция? Не, само си напиши адреса, няма проблем. Всики деца бързо-бързо се научихме да пишем адреса на послоството на Японски. 

И така нещата си вървяха ден за ден. Лека полека татето се опитваше да ме научи да програмирам, но аз не виждах голям смисъл. В крайна сметка трябваше да прекарам часове в тъпия син екран с линийка и да следя редовете бейсик в списанието и да ги пиша буква по буква и после като напиша "run" тъпия японски компютър  да ме наплюе, че имам syntax error на ред 350. Ъг! Ай стига толкова, отивам до електронните игри с колелото! Бай! 

Един ден, се врънахме от училище (посолството инаше минибусче и ни караше до там и обратно) и аз отидох да търся мама в канцеларията. Нея я нямаше. Някой ми каза , че е с дядо в болницата. Не! глупости! На дядо нищо му няма защо ще е в болница? 

После дядо замина с мама за България и така и не се събуди. 

 Много ми липсваше. Баба Бека не си  спомням толкова, но дядо ми отделяше мног овнимание и си го спомням с голямо удоволствие. Още ми липсва. Баба си я спомням с една рокля на сини и зелени точки. И усмихната. И на Баба червената супа и сладкото от къпини и малини. Дядо някак си винаги ме прикоткваше и ми показваше разни интересни неща. Разказваше ми интересни истории и като цяло си го спомням по-добре. Цлед като се върнахме в България, един ден си спомням, че видях един човек, който много приличаше на дядо. Очите и се насълзиха и сърцето ми се разтуптя и точно преди да се затичам към него си спомних. Баба е една усмивка и очи. Все още. Дядо е цяло лице и присъствие. Надявам се да остарея като него. 

След това нещата някак си бяха леко тегави. Поне за мен. В училище имах проблеми да се концентрирам известно време. Веднъж даже се скарах на учителката. Помня, че тъкмо бях преживял случката и хазяинът на блока дойде да пита за дядо. 

Не помня дали същата година или предишната година дядо Ильо си отиде също. 

Него си го спомням като тих човек. Беше много тих, но си спомням, че с баба Мия много ми се радваха, когато им бях на гости във Видин. Дядо Ильо си го спомням като коса и мустаци. И двамата дядовци имаха мустаци, но дядо Ильо имаше ЧЕРНИ мустаци. И обичаше да играе тото. Също баба Мия постоянно го пращаше на пазар. 

- А, Ильо, иди да вземеш еди какво си. 

Ако не се лъжа дядо Ильо също ме учеше и да играя табла. 

И така. Минаха годините и беше време да се прибираме. Когато тръгвах от Япония се радвах, че се прибираме най-накрая. Когато кацнахме и се качихме в Шкодата на Мони, изведнъж ме удари мисълта, че никога повече нямя да се върна там и ми се дорева. Нокога повече няма да има вендинг машини с Фанта Грозде, или суши за 100 йени или Неделя на Омоте СанДо или Хараджуку или Акихабара. Никога повече няма да си карам колелото безгрижно и колата ни няма да има климатик и електрически стъкла. 

Имаше няколко месеца, в които инерцията ми се спихна и целия фючър шок отмина. 

Лятото когато се прибрахме краката ми порастнаха с няколко номера, което означаваше, че маратонките Рийбок, които ми бяха купили преди да се приберем, вече не ми ставаха. 

Преминахме колосален ремонт на апартамента. Сега като се замисля, беше по-скоро козметичен, но нужен. 

Баба Мия дойде да живее с нас. Мен ме записаха в 138мо - "Гагарин" а аз се опитвах да свикна със странния ниско-технологичен живот в България през 1989. 

Интересни времена.